Изследването на откритите при разкопки антични паметници (предимно на каменната пластика и епиграфика) показва, че през I- IV в. тук се е развивала култура със самобитен облик въпреки влиянията от Гърция и Рим. Селището от това време, обитавано от траки от племето меди, все още не е точно локализирано, но несъмнено то се е намирало върху територията на резервата или в непосредствените му околности. Свидетелство за неговата значимост е надписът посвещение на римския император Траян от 117 г. Навярно то е унищожено и обезлюдено в периода на големите нашествия и етнически промени на Балканите и преди всичко със заселването на славяните в щедрите на природни богатства и с благодатен климат земи по долината на Струма през VI- VII в. Липсват следи от живот на територията на града през среднове¬ковието до включването на тези земи в пределите на българската държава през 846 г. Изглежда, че славяните, които се препитавали със земеделие и скотовъдство, са предпочели да живеят отначало в равнинните околности на Мелник. Едва във втората половина на IX в., след утвърждаването на християнството като държавна религия и на славянската писменост, на югозападните български земи се отрежда значителна роля в обществено- политическия и културен живот. Създадено е българско селище със славянско наименование- Мелник, което поради важната си стратегическа позиция - край древния кръстопът, свързвал Егея с Дунав и Централна Европа и Адриатика с Тракия и Изтока, бързо нараствало като един от най- значителните аванпостове в системата на държавната отбрана на границата с Византия. Следи от него са открити и в централната част на днешния град, и върху платото „Св. Никола", ограждащо го от юг. Тук на най- високото място била издигната голямата и представителна трикорабна базилика „Св. Никола", функционирала до началото на XX в., а днес запазена във внушителни руини. Около нея са разкрити множество битови материали (предимно кера¬мика) и останки от стопански съоръжения, свидетелство за интензивен живот през Х - на¬чалото на XI в. Тук се е намирала крепостта, приютявала населението от селището и окол¬ностите му при вражески нашествия. Според византийските писмени извори, разказващи за превземането на града от император Василий II Българоубиец през 1014 г., българите, затво¬рени в тази „твърде силна крепост", не се страхували, уверени, „че тя е непревземаема". От периода на византийското владичество XI- XII в. са открити ос¬танки от някои жилища- еднокамерни, наземни, и в по- големи количества битови материали, монети и др., потвърждаващи сведенията на арабския географ Идриси от средата на XII в., който описва в своята „География" и в приложените към нея карти града като голям и известен, „по основаване от най- старите", наричайки го със славянското в основата си име Загурия. Археологическите находки показват големи творчески постиже¬ния в развитието на художествената керамика, един от основните белези за развита градска култура през средновековието. В епископски списък, датиран от 1170—1179 г., Мелник се споменава и като епископско седалище- факт, който го очертава и като административен център. Времето на първия голям културен разцвет на града се свързва с Второто българско царство, след освобождаването на българските области по долината на Струма от цар Асен I през 1195 г., и особено с личността на пото¬мъка на Асеновци деспот Алексей Слав, управител на Родопите и Пирин, зет на латинския константинополски император Ан¬ри (1206—1216), сродил се по- късно с епирския владетел Теодор Комнин. Недоволен от узурпацията на българския престол от Борил след смъртта на цар Калоян, Слав се отцепва от българската държава, превръщайки владени¬ята си в самотоятелно княжество (деспотство). Отседнал отначало в крепостта Цепена (при дн. с. Дорково, Пазарджишки окръг), скоро след това той се преместил в Мелник (навярно в 1209 г.). Деспотът превърнал града не само в политическо, но и в голямо икономическо и културно средище. По негово време се извършило грандиозно строителство на крепостни съоръжения, жилищни сгради, църкви и манастири, създали се шедьоври на българската живопис. Главното укрепено ядро на Мелник се развило на платото „Св. Никола", известно оттогава като Славова крепост. Там се нами¬рали замъкът на владетеля, издигнат сред голям крепостен масив (т. нар. Малко укре¬пление), епископската църква „Св. Никола", превърната по- късно, към края на XIII в., в митрополитска, издигнатият под ктиторството на самия Слав манастир „Св. Богородица Спилеотиса", дарен от него чрез сигилий със специални привилегии и с богатства, много водохранилища и други паметници. В подно¬жието на крепостта от север, по склоновете край деретата се разполагали предградия. Намиращото се тук възвишение „Чатала" играело роля на второ градско ядро, върху което от времето на Слав е оцеляла забележителната Болярска къща, обитавана до началото на XX в., а сега в руини. В тази част на града се издигал и вторият основан от деспота манастир „Св. Богородица Пантанаса". Глав-ният вход към Мелник, укрепен с кули, бил откъм югозапад, където се намирала и стена, отбиваща при прииждане водите на р. Мелни¬шка и същевременно охраняваща града. По Сушицкото дере през планината се виел път към Неврокоп (Г. Делчев) и към Тракия, охраняван също чрез кули в м. Ключ. След победата на цар Иван Асен II над Теодор Комнин при Клокотница през 1230 г. владенията на Слав били присъединени към българската държава, а заедно с тях и Мелник. През 1246 г. градът е превзет от византийския император Йоан III Батаци. Съдбините му след това задълго били предопределени от неуспешния опит на болярина Драгота за въстание срещу чуждото владичество през 1255 г. Това въстание, удавено в кръв и пожари, имало трагични последствия. Множество бъл¬гари били избити, а към неколцината гръцки фамилии от Пловдив, заточени тук от цар Калоян през 1205 г., се прибавили значителен брой гръцки заселници. Чрез гръцкото духо¬венство започнала упорита асимилационна политика спрямо българското население, продължила векове наред, чак до освобождението на града от османското робство. През XVI в. за известно време Мелникпопаднал във владенията на протосеваст Хрельо, а сетне, за около 15 години- на Стефан Душан. През 80- те години на века бил завладян от турците. В края на XIV и през XV в. Славова крепост, обезлюдена на някои места още след въстанието на Драгота, загубила значението си. Населението й постепенно се изместило в подножието й, а платото останало само като духовен център с Митрополията „Св. Никола", манастирите „Св. Богородица Спилеотиса" („Св. Зона") и „Св. Харалампий", функционирали до началото на XX в. Когато в средата на XVIII в. била възобновена и разширена църквата „Св. Николай Чудотворец", намираща се край някогашния и сегашен път за крепостта, тя станала митрополитска, а край „Св. Нико¬ла" възникнал манастир. Нов подем в стопанското и културно развитие на града настъпил към края на XVI - първата половина на XVII в., свързан преди всичко с усилената тьрговско- занаятчийска дейност на обитателите му и намерил израз в широко разгърнато строителство на светски и църковни постройки или обновяване на старите, а така също и в изкуството (икони, стенописи). На много места при археологическите проучвания се разкриват разрушения на сгра¬ди от края на XVI- началото на XVII в., които могат да се свържат единствено с някакво природно бедствие, най- вероятно зе¬метресение. Но възстановяването е ставало бързо и благодарение на възхода в икономи¬ката щетите не са били гибелни за населе¬нието. Третият период на разцвет в живота на Мелник е през Възраждането, когато също се извършва значително ново строителство, съ¬проводено с известни изменения в облика на сградите в стила на епохата, но със запазв на редица традиции от средновековието, вк: чително и в градоустройството. Възниква нови населени зони- покрай Роженското Сушицко дере и р. Мелнишка. Главно стопанско, културно, духовно административно средище в областта на средна Струма в продължение на столетия, и Възраждането градът се превръща в център на борбите за българска просвета и църква, национална свобода. Възраждането е време на нов бурен раацвет на града. Раз¬положен на международен път, значителен по размери и население, с оживена чаршия и богат пазар, Мелник си създава големи меж-дународни търговски връзки. Магазините му са пълни с мани¬фактурни стоки, донесени от Европа. Двете копринени фабрики ра¬ботят с пълен капацитет с материали, двсгааяни от градовете на Западна Македония. Процъфтяват казанджийският, златарският и абаджийският еснафи. Чудното вино му е донесло известност пред външния свят. Мелник върти оживена търговия с Будапеща, Виена, Венеция, Генуа. Предмет на тази търговия е изключително ви¬ното. Мелнишкото вино е стигало дори до Франция и Испания, я може би и до островна Англия. Всеки понеделник и петък от града са потегляли дълги кервани от коне, и камили, натоварени с бурета и мехове с вино и са се отправяли на юг през Ключ н Рупел за беломорските пристанища, или на запад за Далмация и през сръбските земи за Виена и Будапеща. От Европа по пътя на търговията са внасяни манифактурни стоки, фаянсови и фарфорови еъпове, изящна керамика, модни те алети и принадлежности, предмети за разкош. В мелнишката чар¬шия са работили европейски модисти- „Френк терзии”. Хубавите суетни мелничканки не са искали по нищо да отстъпват на изтънчените европейки. Възможности за това не са липсвали. Намерените в града значително количество монети от ан¬глийски, френски, италиански, гръцки, австрийски, унгарски, нем¬ски, полски и т. н. произход, фрагменти и запазени съдове от венециански произход, фрагменти от съдове с необяснен произход, са неопровержимо доказателство за обсега и интензитета на тър¬говията на гр. Мелник. През Възраждането Мелник е не само административен и икономически, но и крупен културен център, славещ се с добри училища. В „Кратко политическо землеописание" на Неофит Боз¬вели и Емануил Васкидович, се казва, че Мелник има прославено училище. В това училище след 1821 г. се учил в продължение на 4 години големия наш възрожденски деятел Неофит Рилски. Тук той стига до идеята да съчини гръцко- български речник „за улесняване на ученолюбивите българчета. В него се е учил и дядо Минго Дразилов от знатната търговска фамилия Дразиловци, чийто син и дъщеря Слава са добре известни в пробуждането на Солун и много други. Родолюбиви българи от Мелник и околните села повеждат упорита борба срещу фанариотите, чиято опора е мелнишката митрополия и гърчеещите се. Резултатите не закъсняват. В 1870 година в мелнишките села ве¬че съществували редица български училища. Изтъкнат деец за самостоятелно училищно дело е бил даскал Костадин от Калиманци. Революционният кипеж в навечерието на Освободителната война и самата война вдъхнали големи надежди, влели нови сили, привлекли нови борци в това движение. Трепетно очаква населе¬нието от Мелник и околността лелеената от векове свобода. През 1912 г. начело с легендарния Яне Сандански се слага край на повече от петвековното османско иго. Но почти веднага след това Мелник е подложен на унищожителното въздействие на Балканската и Междусъюзническата война, които му донесли разруха и упадък. Напуснали го не само турци и гърци, но и голяма част от преобладаващото българско население, разпръснало се в търсене на поминък из други райони на страната. Много от културните ценности на града били разграбени и изнесени и той постепенно потъвал в руини, за да достигне до нас с около стотина сгради, сред които само 4 от над 70- те си църкви и около 200 жители. Но въпреки тази трагична съдба, незасегнат от модерното съвременно монументално строителство, привлекателен с красивите си околности, той е съхранил до наши дни духа и атмосферата миналото в един старинен облик, в една самобитна архитектура, сякаш врастнала в природната среда и създаваща заедно с нея впечатление ансамбъл, с общо звучене и силует.